Р Е Ш Е Н И Е
№ ........
гр.Варна, 23.02.2009г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Варненският окръжен съд,
гражданско отделение в публично заседание на деветнадесети януари две хиляди и осма
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: С.П.
А.П.
при участието на секретаря Г.С., като разгледа докладваното от
съдия Р. С. *** по описа за 2008г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на чл.196 и сл. ГПК
/отм./ вр. §2 ГПК /2007г./.
Образувано е по въззивни жалби на „Монтажи - Варна” АД
против решенията на Варненския районен съд, постановени на 30.04.2008г. и
10.07.2008г. по гр.д. № 7517/2007г., с което е признато за незаконно и е
отменено наложеното на С.Р.С. дисциплинарно наказание „предупреждение за
уволнение”, на основание чл.344 ал.1 т.1 КТ и въззивникът е осъден да заплати на
С.С. сумите от 483.96 лв., представляваща дължимо трудово възнаграждение за м.юли
2007г., 409 лв., представляваща трудово възнаграждение за м.август 2007г.,
1057.05 лв., представляваща допълнително трудово възнаграждение за м.юли
2007г., 795.08 лв., представляваща допълнително трудово възнаграждение за
м.август 2007г., на основание чл.128 КТ, ведно със законната лихва върху
главниците от датата на завеждане на делото – 18.09.2007г. до окончателното им
изплащане, както и сумата от 800 лв., представляваща съдебно-деловодни
разноски.
В жалбата срещу основното решение от 30.04.2008г. са
изложени доводи за нищожност, недопустимост и незаконосъобразност на
обжалваното решение. Твърди се, че решението е нищожно, тъй като не е бил
проведен законосъобразен и справедлив процес, съдът не е осигурил равни права
на страните и в частност на въззивника. Твърденията за недопустимост се
основават на доводи за наличие на депозирано от ищцовата страна възражение
против процесната заповод в частта й за имуществената отговорност, както и
наличието на писмено признание на вината на ищеца, направено преди издаването
на обжалваната заповед. Относно правилността на обжалвания съдебен акт се
твърди, че ВРС не е обсъдил в цялост приетите по делото доказателства, поради
което и направените от него изводи не кореспондират на действителното
положение.
В жалбата срещу постановеното на 10.07.2008. по реда
на чл.193 ГПК решение се сочи, че неправилно е прието, че се касае за допълване
на решението. Твърди се, че пропускът на съда е следвало да бъде отстранен по
реда на чл.192 ГПК, тъй като в мотивите са налице формирани изводи за началния
момент, от който следва да се дължи законната лихва.
Претендира се отмяна на обжалваните съдебни актове и
постановяване на решение по същество, с което предявените искови претенции да
бъдат отхвърлени като неоснователни.
Въззиваемият С.Р.С., чрез процесуалния си
представител, оспорва въззивната жалба, вкл. и срещу решението по чл.193 ГПК като неоснователна. Сочи, че решението на ВРС
е допустимо, както и че изводите на първоинстанционния съд за
незаконосъобразността на процесната заповед са правилни.
За да се
произнесе ВОС съобрази следното:
Предявени са искове с правно основание чл.357 КТ вр.
чл.195 КТ и чл.128 КТ.
В исковата си молба ищецът, сега въззиваем С.С. е
изложил твърдения, че Заповед № 162/27.08.2007г., с която му е наложено
дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение” и са му удържани
трудовите възнаграждения за м.юли 2007г. и м.август 2007г., на основание чл.210
КТ е незаконосъобразна. Твърди, че същата е немотивирана, не е извършил
нарушения на трудовите си задължения, както и че в срок е оспорил вменената му
имуществена отговорност като работодателят не е спазил процедурата по чл.210
КТ. Наведени са и доводи, че работодателят не му е изплатил и уговорените за
м.юли и август 2007г. допълнителни трудови възнаграждения, определени върху
изпълнения обем СМР за тези два месеца. С оглед на тези си твърдения е предявил
и исковете си за отмяна на наложеното му дисциплинарно наказание, заплащане на
сумите от 483.96 лв., претендирана като дължимо трудово възнаграждение за м.юли
2007г., 409 лв., претендирани като дължимо трудово възнаграждение за м.август
2007г., 1057.05 лв., претендирани като дължимо допълнително трудово
възнаграждение за м.юли 2007г. и сумата от 795.08 лв., претендирана като
неизплатено допълнително трудово възнаграждение за м.август 2007г.
/претендираните размери са съгласно направеното изменение по реда на чл.116
ГПК/.
Въззивникът „Монтажи - Варна” АД, чрез процесуалния си
представител е оспорил предявените против него искове с възражения, че
атакуваната заповед е законосъобразна, издадена при спазването на всички
изисквания, регламентиращи налагането на дисциплинарното наказание, както и че
въззиваемият е допуснал описаните в нея нарушения на трудовата дисциплина, за
което е налице признание от негова страна, обективирано в негови писмени
изявления. Относно направените удръжки от трудовото му възнаграждение се сочи,
че след депозирането на възражение работодателят е предявил иск за установяване
имуществената отговорност на ищеца.
Съдът, като
взе предвид становищата на страните, след съвкупна преценка на събраните по
делото доказателства съобразно чл.188 ал.1 ГПК и като съобрази приложимия закон
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Проверката на обжалваните решения не очи на извод за
нищожност и недопустимост на същите. Въззивният съд не констатира пороци,
обуславящи нищожност на съдебните актове, респ. недопустимост на исковите
претенции. Решението, вкл. и това по чл.193 ГПК е постановено от надлежен
състав в предвидената от закона форма. Не се констатират и допуснати
процесуални нарушения от страна на ВРС при разглеждането на спора и спазването
на принципите за състезателност и равенство на страните, които да налагат
тяхното отстраняване от настоящата инстанция. ГПК не съдържа изискване вещите
лица да бъдат назначавани от точно определен списък, още повече, че такъв само
за разглежданите дела от ВРС не съществува. В настоящия случай вещото лице е
назначено след посочването му от Технически университет – Варна в съответствие
с изисканата от съда професионална квалификация. Въззивното дружество, чрез
процесуалния си представител в с.з. от 17.03.2008г. е заявило, че не поддържа
искането си за отвод на вещото лице, не е оспорило и депозираното и прието от
първоинстанционния съд заключение. Останалите доводи във въззивната жалба
касаят обсъждането на събраните по делото доказателства и са относими към спора
по същество, самостоятелни изводи по който следва да формира въззивната
инстанция.
По същество:
Не се спори между страните, че между тях е
съществувало трудово правоотношение, по силата на което въззиваемият С.С. е
заемал длъжността „началник отдел производство”, което е прекратено с
едностранно предизвестие от въззиваемия, отправено на 31.07.2007г., на
основание чл. 326 КТ. В тази насока е и съдържащата се в ЛТД Заповед №
Б-30/03.09.2007г. Безспорно е и обстоятелството, че по времетраене на трудовото
правоотношение със Заповед № 162/27.08.2007г. на изпълнителния директор на
„Монтажи - Варна” АД на въззиваемия е наложено дисциплинарно наказание
„предупреждение за уволнение”, на основание чл.188 т.1 и 2 вр. чл.197 т.3, 4 и
8 КТ, както и на основание чл.203 ал.1 вр. чл.чл.210 КТ е постановено да бъдат
удържани начислените му заплати за м.юли и август 2007г.
Като конкретни мотиви за наложеното дисциплинарно
наказание в така коментираната заповед е посочено, че същото се налага за
„проявена небрежност при упражняване на ръководството, организацията,
координацията, контрола и отговорността
за цялостното изпълнение” на поръчка на „БЕСТТЕХНИКА –ТМ -РАДОМИР”, при
приемането на която са установени много сериозни недостатъци, в резултат на
което на дружеството е причинена вреда в размер на 48 720 лв.,
представляваща удържана от поръчващия неустойка.
Така посочените мотиви на работодателя са общи и
неконкретизирани, тъй като не е посочено в какво се изразява проявената от
въззиваемия небрежност, т.е. кои свои трудови задължения той не е изпълнил,
респ. с кои действия те не са изпълнени. Липсата на такава конкретизация се
налага още повече, че с процесната заповед са наложени дисциплинарни наказания
и на други лица, като в мотивната част са изброени няколко нарушения на
трудовата дисциплина, включващи различни фактически състави /чл.187 /погрешно
посочен като чл.197/ т.3, 4 и 8 КТ без да е конкретизирана правната
квалификация на трудовото нарушение за всеки един от наказаните. Наред с това,
видно от направената рекламация от възложителя /писмо на л.38 от делото/
неточностите в поръчката се изразяват както в недостатъци на изработеното, така
и в липса на изискуема се документация. При това положение и при наличието на
наказани повече от едно лице, всички участвали в процеса на изпълнение на
поръчката, не може да се отграничи за кои от трудовите задължения на
въззиваемия работодателят твърди, че е налице неизпълнение от страна на
въззиваемия, а оттам и извършването на преценка дали същите са във връзка с
направената рекламация. Това на практика
прави процесната заповед немотивирана, постановена в нарушение на изискванията
на чл.195 ал.1 КТ.
Наред с горното, настоящият сътав намира, че при
издаването на процесната заповед е налице и нарушение на императивната норма на
чл.193 КТ, вменяваща задължението на работодателя да изиска обяснения от работника преди налагането на
дисциплинарното наказание. Доводът на въззивника, че такова обяснение
съставлява изготвеният от С.С. писмен документ /л.44-45 от делото на ВРС/ е
неоснователен. От същия по никакъв начин не могат да се направят изводи, че има
характер на обяснения относно вменените му нарушения на трудовота дисциплина. С
този документ въззиваемият е посочил кои лица от предприятието са участвали в
процеса по изпълнение на поръчката и какви са били техните функции, но не и
обяснения относно твърдените от възложителя недостатъци на поръчката, респ.
поведението му във връзка с изпълнението й. Посочването в този документ, че и
въззиваемият е участвал при изработката и предаването, не съставлява признание
за допуснати от него нарушения, както твърди въззивникът и не може да бъде
достатъчно основание да се приеме, че има характер на писмено обяснение по см.
на чл.193 ГПК. Други доказателства за изпълнение на това задължение от страна
на работодателя по делото не са ангажирани.
Констатираните до тук процесуални нарушения на
императивни правни норми, регламентиращи реализирането на дисциплинарната власт
на работодателя и нормата на чл.193 ал.2 КТ са достатъчни съдът да направи
извод, че процесната заповед досежно наложеното на въззиваемия дисциплинарно
наказание „предупреждение за уволнение” е незаконосъобразна, без да се изследва
спора по същество.
Относсно
исковите претенции за неизплатени трудови възнаграждения:
Няма спор между страните, че срокът на предизвестието
е отработен от въззиваемия. Същият е полагал труд и през м.юли 2007г. Не се
оспорва и че въз основа на процесната заповед работодателят е удържал
следващите му се за м.юли и август 2007г. трудови възнаграждения. Съгласно
заключението по проведената пред ВРС ССЕ размерът на следващите се трудови
възнаграждения за тези два месеца са 483.96 лв. за м.юли 2007г. и 490 лв. за
м.август 2007г. Основанието за направената удръжка е реализиране на ограничена
имуществена отговорност, заповедта за която е оспорена от въззиваемия в срока
по чл.210 ал.3 КТ. Това налага установяването й по съдебен ред. При това
положение към датата на удържането им, както и до приключване на устните
състезания пред настоящата инстанция липсва законово основание за направените
удръжки от трудовото възнаграждение. Работодателят дължи заплащане на
уговореното трудово възнаграждение.
Основателна се явява и исковата претенция за заплащане
на сумите от 1057.05 лв. и 795.08 лв., претендирани като дължимо допълнително
трудово възнаграждение за м.юли и август 2007г. С подписано между страните
допълнително споразумение към трудовия договор от 20.07.2001г. въззивникът
следва да заплаща допълнително възнаграждение в размер на 0.10% от изпълнения
обем СМР за съответния месец на дружеството. Размерът на това допълнително
възнаграждение за процесните месеци съгласно заключението на ССЕ е в претендираните
от въззиваемия размери.
Исковите суми се дължат ведно със законната лихва,
считано от датата на предявяване на иска – 18.09.2007г. до окончателното им
изплащане.
Поради съвпадането на изводите на настоящата инстанция
относно изхода от спора с тези на ВРС обжалваните решения, постановени по гр.д.
№ 7517/07г. следва да бъдат оставени в сила.
На основание чл.64 ГПК и направеното от въззиваемия
искане въззивникът следва да бъде осъден да му заплати направените пред
настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение, които съобразно
представените доказателства са в размер на 800 лв.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И
ОСТАВЯ В
СИЛА решенията на Варненския районен
съд, постановени на 30.04.2008г. и 10.07.2008г. по гр.д. № 7517/2007г.
ОСЪЖДА „Монтажи – Варна” АД, гр.Варна, бул.”Христо Ботев” №
8, представлявано от изпълнителния директор Г.Х. ДА ЗАПЛАТИ на С.Р.С., ЕГН ********** сумата от 800 /осемстотин/
лв., представляваща адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция, на основание
чл.64 ГПК.
Решението подлежи на обжалване в частта по иска с
правно основание чл.357 вр. чл.195 ГПК, както и по иска с правно основание
чл.128 КТ относно сумата от 1057.05 лв. при условията на чл.280 ГПК /2007г./ с
касационна жалба пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването
му на страните.
В частта относно останалите искове с правно основание
чл.128 КТ решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, на
основание чл. 280 ал.3 ГПК /2007г./.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: