МОТИВИ КЪМ
ПРИСЪДАТА ПО НОХД 1390/2008г. ПО ОПИСА НА ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД
От Варненска Окръжна Прокуратура
по отношение на подсъдимата С.Д.Я. е възведено обвинение по чл.282 ал.1 пр.1 във вр. с чл.26 ал.1 от НК,
за това, че:
“през периода 18.03-20.03.2002г., в гр.Варна, при условията на продължавано престъпление, в качеството си на
длъжностно лице - Съдия-изпълнител
при Районен съд - гр. Варна, с цел да причини
вреда на Р.Ц.П. ЕГН ********** ***, като го лиши от правото му,
произтичащо от качеството му на взискател
по изп.д.2503/1996г. по описа на СИС при ВРС, да удовлетвори вземането
си от длъжника по изпълнителното дело -
Данаил Веселинов Великов ЕГН **********, в размер на 2 803 328 неденоминирани лева, ведно със законната
лихва, присъдени му по гр.д. 01402/1996г. по описа на Софийски районен съд, чрез изпълнителния способ, посочен от
самия него - публична продан на недвижими имоти, собственост на Данаил Веселинов Великов, нарушила служебните си
задължения -вдигнала наложените възбрани на недвижими имоти, както
следва:
-
чрез писмо подписано лично от нея вх.№34/18.03.2002г.
по
описа на Служба по вписвания при ВРС, наредила вдигане на
възбраната,
вписана в книгите за вписване на дата 15.08.1997г.,
том I,№187,вх.peг.№10378,
наложена върху дворно място с
площ от 700 кв.м. в гр.Варна, КК „Св.св.Константни и Елена",
улица „Първа"175, пл.№1031 в кв.59, ведно с масивна
двуетажна сграда,
собственост на Данаил Веселинов Великов;
-
чрез писмо подписано лично от нея вх.№35/18.03.2002г.
по
описа на Служба по вписвания при ВРС, наредила вдигане на
възбраната,
вписана в книгите за вписване на дата 24.01.1997г.,
том I, №21,вх.peг.№848, наложена
върху недвижим имот с площ
от
700 кв.м. в гр.Варна, КК„Св. св. Константни и Елена", улица „Първа"№175,
пл.№1031 в кв.59, ведно с масивна двуетажна сграда, собственост на Данаил Веселинов Великов;
- чрез писмо подписано лично от нея вх. № 2/20.03.2002г.
по описа на Служба по вписвания при ВРС, наредила вдигане на възбраната,
вписана в книгите за вписване на дата 24.01.1997г., том I, № 22, вх.peг.№ 851,
наложена върху недвижим имот, представляващ 1/2 ид. част от незастроено място с
площ 1360 кв.м., находящо се в гр. Варна, КК „Св.св.Константни и
Елена", пл. № 90, собственост на Данаил Веселинов Великов;
Като към момента на деянието не е било налице законно основание за
вдигане на възбраните, съгласно чл.330 ал.2 вр. ал.1 от ГПК /отм./:
(1) Изпълнителното производство се прекратява:
а) когато длъжникът
представи разписка от
взискателя,
надлежно заверена, че сумата по
изпълнителния лист е платена,
или квитанция от пощенската станция,
или писмо от банка, от
които се вижда, че сумата по
изпълнителния лист е внесена за
взискателя. Ако
длъжникът представи разписка с
незаверен
подпис на
взискателя, последният при
спор е длъжен
да
декларира писмено, че разписката не е издадена от него; в
противен случай тя се приема за истинска;
б) когато взискателят е поискал това писмено;
в) когато изпълнителният лист бъде обезсилен;
г) когато с
влязъл в сила съдебен акт бъде отменен актът, въз
основа на който е издаден
изпълнителният лист, или се признае
същият акт за подправен;
д) (изм. - ДВ,
бр.1 от 1963г., бр.124 от 1997г.) когато
взискателят не поиска извършването на
изпълнителни действия в продължение
на две години,
с изключение на
делата за издръжка, и когато заяви писмено, че длъжникът
прави вноски срещу задължението си, и
е) когато
бъде представено влязло в сила решение, с което е
уважен искът по чл. 254, 255 и 336.
(2) Във всички тези
случаи държавният или
частният
съдебен изпълнител
вдига служебно наложените
възбрани и
запори, след като постановлението за
прекратяване влезе в
сила.
(3) Прекратяването
на производството не засяга правата,
които трети лица са придобили преди
това въз основа на
изпълнителните действия, както
и редовността на извършеното от третото задължено лице плащане на държавния или
частния съдебен изпълнител.),
и материалите по изп.д. 2503/1996г. по описа на Районен съд Варна
към него момент са били предоставени за послужване по гр.д. 5782/1998г. по
описа на ВРС, изискани с писмо от ВРС от дата 27.10.1998г. и върнати на
12.12.2003г. от Районен
съд-Пазарджик, използвани по гр.д. 648/1999г.
по описа на Районен съд-Пазарджик и от това са могли да настъпят немаловажни вредни последици.”
В пледоарията си по съществото на делото
представителят на ВОП поддържа така възведеното обвинение и моли съда да
признае подсъдимата за виновна като й наложи наказание лишаване от свобода между
минималния към средния размер на предвиденото в закона, при условията на чл.66
от НК, както и да я лиши от права по чл.37 т.6 от НК.
Разпитана пред съда подсъдимата не се признава за
виновна. В последната си дума моли да бъде оправдана.
Защитниците на подс.Я. пледират за оправдателна
присъда. Претендират обективна и субективна несъставомерност на деянието.
От преценка на събраните по делото доказателства,
съдът прие за установено
от фактическа страна следното:
I. На 06.05.1993г. с два поредни нотариални
акта - 192 и 193, том XV, нот.д. 3986/93г. и 3987/93г. (находящи се на л.74-78
от материалите от съдебното следствие, изпратени на ВОС от Службата по
Вписвания) е видно, че братята Данаил Веселинов Великов и Александър Веселинов
Великов закупили от баба си и дядо си следните три недвижими имота в
КК’Св.св.Константин и Елена”, за които ще стане дума по-нататък във връзка с
изложението на приетите от съда факти по делото:
1/дворно място от 700 кв.м.,
находящо се в гр.Варна, КК„Св.св. Константин и Елена", ул.”1-ва” номер 175, съставляващо пл.номер
1031-Г от кв.59 по плана на м-ст “Свети Константин”, заедно с находяща се в
него постройка – масивна двуетажна сграда, състояща се от изба, два етажа,
таванско помещение и три пристройки;
2/незастроено
дворно място от 1360 кв.м., находящо се в
гр.Варна, КК„Св.св.Константин и
Елена", съставляващо пл.№90 по плана на м-ст “Свети Константин”.
3/незастроено дворно място от 855 кв.м., находящо
се в гр.Варна, КК„Св.св.Константин и Елена", съставляващо пл.№67 по плана на м-ст “Свети Константин”.
Според
цитираните нотариални актове братята получили по ½ идеални части от описаните горе три имота.
От
1993г. нататък тези имоти били ипотекирани по множество договори за заеми;
поради неизпълнение били възбранявани (много възбрани по дълъг списък
изпълнителни дела били ту налагани, ту вдигани); имотите били дарявани,
продавани, отново купувани и отново ипотекирани за кредити и т.н. – всичко това
в продължение на около десет години. Част от историята на тези действия може да
се проследи по изпратените разпечатки от Службата по Вписванията, обособени в
отделен том по делото, съдържащ 171 листа (част от историята, не цялата, защото
към делото е приложена само партидата на Данаил Веселинов Великов от Службата
по Вписванията, но не и тази на брат му – последната не е изискана поради липса
на отношение към предмета на делото).
II. На 30.09.1996г. св.Р.П. *** се
сдобил с изпълнителен лист срещу Данаил Веселинов Великов от гр.Варна за сумата от 2
803 328 неденоминирани лева. Изпълнителния лист бил издаден от СРС, 77 състав
по гр.д. 01402/96г. Въз основа на този изпълнителен лист свидетеля адресирал на 25.10.1996г.
до СИС при ВРС молба за отпочване на изпълнително производство.
Било образувано и.д. 2503/1996г. на III район на СИС при ВPC. С молбата си св.П. посочил съгласно разпоредбата на
чл.323 ал.3 от ГПК и изпълнителния способ, чрез който желае да се осъществи изпълнението - чрез
налагане възбрана и изнасяне на публична продан на ½ части от трите имота, собственост
на длъжника Великов: 1/дворно място от 700кв.м., находящо се в гр.Варна, КК„Св.св. Константин
и Елена", заедно с находяща
се в него постройка; 2/незастроено дворно
място от 1360кв.м., находящо се в гр.Варна, КК„Св.св.Константин и Елена" УПИ 90 и 3/незастроено
дворно място от 855 кв.м., находящо
се в гр. Варна, КК„Св.св.Константин и Елена" пл. № 67. Очевидно е - става въпрос за имотите,
посочени по-горе, по ½ идеални
части от които Д.Великов закупил от баба си и дядо си през 1993г.
Така по и.д. 2503/1996г. на СИС, с оглед на изявлението на взискателя, били
наложени следните възбрани:
1/ на незастроено място с площ от
1360 кв.м. в гр.Варна,
КК „Св.св. Константин и Елена" УПИ № 90, собственост на Данаил Веселинов Великов, притежаващ 1/2 ид.част
по н.а.193, том XV, н.д.3987/1993г.
- възбраната била вписана в книгите за вписвания вх. peг. № 851, т.1, № 22 от 24.01.1997г.
2/ на дворно място от 700 кв.м.
в гр.Варна, КК„Св.св. Константин и Елена", ул.„Първа"175, УПИ 1031-Г
в кв.59, собственост на Данаил Великов на 24.01.1997г. - вписана възбрана в книгите за
вписване вх.peг.848, т.1, № 21
от 24.01.1997г.;
3/ на 15.08.1997г. била вписана възбрана върху масивна
двуетажна сграда, собственост на
Данаил Великов, находяща се в горния парцел – том 1,
номер 187, вх.рег. 10378.
4/ на ½ ид.ч. незастроено дворно
място с площ 855 кв.м. в гр.Варна, КК „Св.св.Константин и Елена" пл. номер
67 - 1/2 ид.част по н.а. 193, том ХV, н.д. 3987/06.05.1993г., собственост
на Данаил Велков – вписана възбрана на 12.08.1997г. - вх.peг.10158, т.1, №185 от
12.08.1997г.
Впечатлителен е факта (случаен
или не), че именно на датата на образуването на изпълнителното дело -
25.10.1996г. Данаил Великов дарил на брат си Александър Великов своята ½
от единия от възбранените имоти - дворно място от 700кв.м., находящо се в гр.Варна,
КК„Св.св. Константин и Елена",
ул.”1-ва” номер 175, съставляващо пл.номер 1031-Г от кв.59 по плана на м-ст
“Свети Константин”, заедно с находяща се в него постройка – н.а. за дарение - л.102
от приложенията на Службата по вписванията.
След дълги опити Д.Великов да бъде открит, за да бъдат
извършени съответните действия по изпълнителното дело, най-накрая това се
случило (на 01.10.1998г. получил редовна призовка) и на 16.10.1998г. бил
насрочен опис на два от възбранените недвижими имоти, който не се състоял, тъй
като длъжникът Данаил Великов завел гр.д. 5924/1998г. на ВРС с правно основание чл.254
от ГПК.
И.д. 2503/96г. на СИС било спряно – обезпечителна заповед
на ВРС по гр.д. 5782/98г. за спиране на изпълнението по делото – л.31 от
изп.дело.
Св.П. направил възражение за местна подсъдност по гр.д. 5924/1998г.
на ВРС и делото било изпратено за разглеждане на PC Пазарджик (заведено
там под номер 648/1999г. по описа на РС Пазарджик).
Във връзка с водени граждански дела във ВРС, и.д. 2503/1996г.
на СИС е било изисквано и връщано от съда неколкократно, но това изпращане и
връщане, което има пряко отношение към настоящото наказателно дело е по образуваното от длъжника
Великов гр.д. 5924/1998г. на ВРС, отнесено по компетентност на РС-Пазарджик.
Посоченият съд изискал от съдия-изпълнителя при ВРС ИД 2503/1996г. за прилагане към гражданското
дело.
В ИД 2503/96г. на СИС липсва оригинала на писмото за изпращане, но са
налични следните документи:
1/ копие на писмо на съдия-изпълнител, изпратил делото
–с изходящо писмо по и.д. 2503/96г. от 23.09.1999г. И.д. е било
изпратено на РС-Пазарджик - л.94, том 2 от ДП;
2/ писмо, с което РС-Пазарджик е върнал делото на СИС на 12.12.2003г.
– л.95, том 1 от ДП. В писмото с изходящ номер 648/12.12.2003г. е посочено, че делото
се връща на съдия-изпълнителя при ВРС на негов номер
2503/1996г. от 23.09.1999г.;
3/ разпечатка на СИС – л.79, том 1 от ДП, според която и.д.
2503/96г. е заминало за посочения съд в Пазарджик на 28.09.1999г.
Т.е. съществува пълен синхрон в данните по горните три
документа и няма никакво съмнение, че и.д. 2503/1996г. на СИС е било изпратено
на Пазарджик PC с писмо от дата 23.09.1999г. на дата
28.09.1999г. и е било върнато обратно на 15.12.2003г., т.е. след приключване
на касационния контрол по делото.
Резултатът от касационния контрол бил, че с поредица от
решения (Пазарджик-PC - гр.д.648/1999г.; ОС-Пазарджик – гр.д.1694/2001г.
и решение 619/29.09.2003год. по гр.д.261/2003г. на ВКС) искането на длъжника Великов да се постанови, че
присъдената на св.П. сума не се дължи от него, било оставено без уважение.
III. През 2001г.
във ВРС като съдия-изпълнител в III район бил назначен св.Н.Г. и като такъв и.д. 2503/1996г. му
било разпределено. През месец март 2002г. той отсъствал от работа. По това
време подс.Я. изпълнявала длъжността „Ръководител на СИС при ВРС".
Възползвайки се от отсъствието на титулярния съдия-изпълнител по делото и практиката
по заместване, с цел да причини вреда на взискателя Р.П., през периода 18-20.03.2002г. подс.Я. разпоредила на св.К. - деловодител на III район в СИС при ВРС, изготвянето на три
броя уведомителни писма, които подписала лично, до Служба по вписванията при
ВРС, с които ги уведомявала, че вдига наложените по и.д. 2503/1996г. на СИС
при ВРС възбрани. Тези писма били получени и заведени в регистрите на
Служба по вписвания при ВРС, както следва:
1. Писмо вх.№34/18.03.2002г. по описа на Службата по вписвания при ВРС - уведомление
за вдигане на възбраната, вписана в книгите за вписване на 18.08.1997г., т.1, №187,
вх. peг.№10378, наложена
върху дворно място с площ 700 кв.м. в гр. Варна, КК „Св.св. Константин и
Елена", ул. „Първа" № 175, УПИ №1031 в кв. 59, ведно с масивна
двуетажна сграда, собственост на Данаил Веселинов Великов.
2. Писмо
вх.№35/18.03.2002г. по описа на Службата по
вписвания при ВРС - уведомление за
вдигане на възбраната, вписана в
книгите за вписване на 24.01.1997г., т.1, №21, вх.рег.№848, наложена върху недвижим имот с площ 700
кв.м. в гр.Варна, КК „Св.св.
Константин и Елена", ул. „Първа" №175, УПИ №1031 в кв.59, собственост на Данаил Веселинов Великов.
3. Писмо
вх.№2/20.03.2002г. по описа на Служба по вписванията при ВРС - уведомление за вдигане на възбрана, вписана в книгите за вписване на дата
24.01.1997г., т.1, №22, вх.peг.№851, наложена върху недвижим имот, представляващ ½
ид.ч.
незастроено място от 1360 кв.м., находящо се в гр. Варна, КК „Св.св.
Константин и Елена" УПИ 90, собственост на Данаил Веселинов
Великов.
С оглед на така направените в писмото изявления, подписани от подс.Я.,
съдията по вписване при ВРС заличил наложените възбрани на
гореописаните имоти, съгласно чл.31 ал.1 от Правилника за
вписванията.
Междувременно
длъжникът по и.д. 2503/1996г. Данаил Великов до дата 12.12.2003г. – връщането
на и.д. 2503/96г. на СИС за продължаване на изпълнителните действия, с поредица
от сделки продължавал да се разпорежда с имотите, от чиято публична продан св.П.
възнамерявал да се удовлетвори:
-
още на
25.10.1996г. - в деня на подаване на молбата за започване на изпълнително
производство в СИС при ВРС, Д.Великов дарил на брат си Александър Великов своята 1/2
ид.част от недвижим имот с площ от 700 кв.м., находящ се в гр. Варна, КК
„Св.св. Константин и Елена", ул. „Първа" №175; другата идеална част
вече била притежание на брат му според н.а.192, том XV, н.д. 3986/93г. По късно
този имот бил продаден от А.Великов, а след това отново закупен от двамата
братя, след което те отново го ипотекирали, този път в полза на Прокредитбанк.
Историята е с обичайното продължение – изпълнително дело и възбрана – л.134 от изпратените разпечатки от Службата по
Вписванията.
-
на 29.01.2002г.
Д.Великов продал на св.Д.Х. недвижим имот с площ от 1360 кв.м., находящ се в гр. Варна, КК
„Св.св. Константин и Елена" УПИ 104 /бивш УПИ 90/ - (това се случило по време на процеса
по гр.д.648/1999г. на PC-Пазарджик). Вписаната възбрана на имота била отразена в нотариалния акт
за продажбата, като е вписано че страните са се споразумели по условията
относно заличаването на възбраната върху имота – л.121-123 от изпратените разпечатки от Службата по
Вписванията. Уговорката между страните по сделката била Д.Великов да представи на св.Д.Х. след известно
време документ, че възбраната на
имота е заличена. Според св.Д.Х.,
Д.Великов впоследствие действително му представил такъв документ, че върху имота вече няма тежести. Св.Х.
отишъл в Служба по вписвания при ВРС и извършил лична справка, при която установил, че имота действително няма тежести.
Веднага след това той предприел
разпоредителни действия, като на
22.05.2002г. прехвърлил 1/2 ид.част от имота на св.Г.Д. и на лицето Шенол Саби Чобан, а на
03.09.2004г. всички гореспоменати заедно продали горния имот изцяло на фирма
”Одисей 71”ООД, собственост на Д. и Х..
IV. В началото на септември
2004г. св.П. *** - св.Д. (адвокат от ВАК), да извърши справка по движението на и.д.
2503/1996г. на СИС при ВРС. Тя установила, че наложените възбрани върху
недвижимите имоти на длъжника Д.Великов са вдигнати и вписванията им заличени, като и
че с имотите са извършени многократни последващи разпоредителни сделки. За
установеното уведомила св.П.. По повод дело на свои клиенти св.П. *** и се срещнал със
св.Г. - съдия-изпълнител по и.д. 2503/1996г. Установило се, че възбраните са
вдигнати от подс.Я.. Св.П. помолил за среща с подсъдимата и осъществил такава в
кабинета
й. Свидетелят й задал въпрос относно основанието на извършеното от
нея. Подс.Я. му предложила да напуснат сградата на ВРС и двамата се установили в близко
кафене. По време на разговора подс.Я. не отрекла, че именно тя е подписала
писмата за вдигане на възбраните; предложила му да цедира вземането си на трето лице, посочено
от нея и да не се занимава повече със случая. Св.П. отказал.
За
да защити правата си св.П. поискал от PC Пазарджик обезпечение на бъдещ иск по чл.135 от ГПК - за
обявяване на недействителност спрямо него на извършените сделки с един от
имотите, от който той желаел удовлетворение и чиято възбрана била вдигната от
подсъдимата. В резултат на допуснатото от съда обезпечение, като обезпечителна
мярка била наложена възбрана на недвижим имот УПИ 104 /бивш УПИ 90/ по плана на
гр. Варна, КК „Св.св. Константин и Елена" с площ от 1360 кв.м. В резултат на тази нова възбрана, св.П.
получил удовлетворение на претенцията си чрез доброволно плащане от страна на св.Х. и св.Д. -
новите собственици на имота. Плащането било извършено от последните двама на 21.12.2004г.
по банкова сметка на св.П., след което той подал молба за прекратяване на ИД
2503/96г. на СИС. Доказателство за плащането са не само показанията на
свидетелите П., Х. и Д., но и извадката от вписванията на декларация от името
на св.П. в книгите на нотариус Хантова с
район на действие Пазарджик РС (за това, че е получил сумата от 11 000лв.
по и.д. 2503/96г. – л.49 и 50 от том 1 от ДП). След това плащане, на 21.12.2004г.
П. депозирал пред СИС молба за прекратяване на
и.д. 2503/96г., както бил обещал на свидетелите Х. и Д.. По силите на
всеки е простото пресмятане колко точно време е коствало на св.П. получаването
на претендираната от него с изпълнителния лист сума от момента на подадената от
него до СИС ВРС молба на 24.10.1996г. до датата на плащането – 21.12.2004г.
Горната фактическа обстановка се установява от
събрания по делото доказателствен материал: частично обясненията на подсъдимата
пред съда, показанията на разпитаните в с.з. свидетели Д., Х., Г., П., К. и Д.;
всички писмени материали от ДП, включително и приложеното като доказателство и.д.
2503/96г. на СИС, както и заключението на ВЛ по графологичната експертиза,
която страните пожелаха да не изслушват по реда на чл.371 т.1 от НПК и чието
заключение съобразно чл.373 се прочете по реда на чл.283 от НПК; събраните в
хода на съдебното следствие писмени доказателства – всички прочетени и
приобщени по реда на чл.283 от НПК. Посочените доказателства са в основни линии
безпротиворечиви и взаимно се допълват (с изключение частично на обясненията на
подсъдимата, на които съдът ще се спре изрично по-надолу). Фактите по делото се
основават изцяло на събраните документи, а събраното чрез гласните доказателствени
средства синхронира с тях. Съдът кредитира изцяло обясненията свидетелите,
преценявайки ги като последователни, логични и непротиворечиви.
Свидетелите Д. и Х. описаха пред съда факти, изцяло потвърдени от св.П.,
както и от документите, приложени по делото – факта на покупката на имота от
длъжника Великов, факта на възбраната, обещанието му да я свали, документа,
представен за свалянето, както и заплащането на дълга му от тяхна страна лично
на взискателя П. в посоченото от последния време, място и начин.
Свидетелят Г. – съдия-изпълнител на III район на СИС, работил по и.д. 2503/96г., сподели
пред съда работата си по делото, която впрочем е и документирана по същото. На
съда не стана ясно защо защитата предложи на съда да дискредитира показанията
му. Вярно е изтъкнатото от адв.Ц., че свидетеля не е длъжен пред съда да
разкрива факти, ангажиращи негова собствена противоправна дейност. Такава обаче
според съда няма – свидетеля не е вдигал процесните възбрани – подписа и
действията по вдигането им бяха признати от подсъдимата в с.з.; а точно тия
действия са предмет на обвинението по делото; спрямо свидетеля не е имало
обвинения в нито един момент в процеса на разследването. Затова и не е ясно
какво точно от казаното (или неказаното) от свидетеля не се хареса на защитата,
която предложи на съда критична оценка на показанията му.
Свидетелят П. също даде пред съда показания, чиято истинност не може да се подложи на
съмнение поради факта на подкрепата, с която те се ползуват от писмените
документи по делото – а нито един документ не бе оспорен от защитата. Ясно е,
че по получения от него изпълнителен лист той е поискал от СИС образуването на и.д.
2503/96г. В молбата си законоизискуемо е указал и изпълнителния способ за удовлетворяване на вземането му – така, както
го задължава нормата на чл.323 ал.3 от ГПК. В последствие всичко описано от
него в показанията му, се е развило по посочения начин – налагането на
възбраните, завеждането на гр.д. от страна на длъжника, спирането на ИД,
отнасянето на спора по гр.д. пред РС-Пазарджик, както и вдигането на
възбраните, установено в доста по-късен момент от неговия пълномощник – адв.Д..
Срещата му с подсъдимата не се отрича от самата нея (подкрепя се и от св.Д.) –
корекции се правят от подсъдимата само по отношение съдържанието на разговора
помежду им. Който пък и не е от капитално за делото значение, тъй като
обвинението срещу подс.Я. е във връзка с вдигане на възбраните на имотите по
незаконосъобразен начин, а не във връзка с разговора й със свидетеля. Съдът не
споделя извода на защитата, че е следвало да се установява произхода на
вземането на св.П. (на какъвто въпрос той впрочем отговори), защото това няма
никаква връзка с предмета на делото и не е в кръга обстоятелства, които
подлежат на установяване.
По аналогична причина съдът например не разпита в
качеството на свидетел длъжника по делото – Данаил Великов (не че е имало
подобно искане от страните), тъй като неговите действия са видни от приложената
документация, а тъй като подсъдимата не е обвинена, че е действувала в негова
полза – то очевидна е липсата на нужда от неговия разпит.
Защитата на подсъдимата предложи и показанията на св.К.
също да се поставят под съмнение, защото не давала показания относно това,
което помни, а във връзка с предявените й писма. Предвид факта, че става въпрос
за дело от 1996г. и че се касае за действия, извършени през 2002г., както и че
едва сега разследващите органи и съда задават въпроси на свидетелката по тия
писма, ясно е, че предвид изминалото време тя не би могла да си спомни
конкретната ситуация. Правилно в случая тя изложи пред съда тезата си защо
счита, че събитията са се развили именно по този начин. Впрочем нищо казано от
нея не се оспори и от подсъдимата – самата тя поясни практиката на заместването
и извършването на различни действия на съдия-изпълнител при отсъствието на
титуляра на района, работещ по съответното дело.
По обясненията на подсъдимата. Същата подробно обясни как при отсъствие на
конкретен съдия-изпълнител и при възникването на нужда от работа на съответното
дело, се е практикувало действието да се извърши от друг негов колега. Същата,
в качеството си на ръководител на СИС в инкриминираното време, поясни, че е
изработила много добра организация в службата, с цел работата да върви и да
няма оплаквания от страни. В същото време пред съда посочи непълноти в работата
на СИС по конкретното дело - незавеждане по съответния ред на конкретни документи.
На базата на това изказа предположение, че при тази лоша деловодна работа,
най-вероятно по делото е имало постъпил документ, който да оправдае действията
й (посочи и различни възможни варианти за подаване на молби от лица, които биха
могли да го сторят). Различните варианти, предложени на вниманието на съда,
представляват обаче чисто теоретични възможности. Те (в качеството си именно на
такива), не се покриват с фактите по делото. А както е известно правните изводи
по делата се правят на база на събраните по тях факти - не въз основа на
евентуалности и/или предположения. Затова и съдът приема безкритично обясненията
на подсъдимата относно начина и организацията на работата в СИС, действията по
заместване на колеги и т.н. – впрочем те кореспондират и със свидетелските
показания по делото; не кредитира обаче обясненията й в частта на
действията й по конкретното изпълнително дело, касаещи вдигането на възбраните.
Защото в тази си част те изолирани от останалия доказателствен материал и както
се посочи по-горе почиват не на установени факти, а на предположения и
вероятности.
Преценявайки доказателствата по делото по отделно
и в тяхната съвкупност, съгласно чл.14 от НПК, съдът призна за ВИНОВНА ПОДСЪДИМАТА
Я. в това, че на 20.03.2002г. в
качеството си на длъжностно лице (съдия-изпълнител) с цел да причини вреда на Р.П.,
като го лиши от правото му, произтичащо от качеството му на взискател по и.д.
2503/96г. на СИС да удовлетвори вземането си от длъжника Д.Великов в размер на
2 803 328 неденоминирани лева чрез изпълнителния способ, посочен от
него – публична продан на недвижими имоти, собственост на Великов, нарушила
служебните си задължения като вдигнала възбрана чрез писмо номер 2 от
20.03.2002г. по описа на Службата по вписванията на недвижим имот (1/2 ид.ч. от
незастроено място с площ 1360 кв.м. в гр.Варна, КК”Св.св.Константин и Елена”,
пл. номер 90), като възбраната била вписана в книгите за вписване на
24.01.1997г., том 1, N 22, вх.рег.номер 851 и към момента на деянието не е било
налице законово основание за вдигане на възбраната съгласно чл.330 от ГПК (отм.)
и от това са могли да настъпят немаловажни вредни последици, заради което и на
основание чл.282 ал.1 и чл.54 от НК й наложи наказание ЕДНА ГОДИНА И
ПОЛОВИНА ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА, което на основание чл.66 ал.1 от НК ОТЛАГА
С ИЗПИТАТЕЛЕН СРОК ОТ ТРИ ГОДИНИ, считано от влизане на присъдата в
сила.
Съдът ОПРАВДА на основание чл.304 от НПК
подсъдимата да е извършила престъпление при условията на чл.26 ал.1 от НК,
както и престъпление по отношение вдигнатите възбрани с писма 34 и 35 от
18.03.2002г., касаещи вдигане възбрани върху имот от 700 кв.м. в КК”Св.св.Константин
и Елена”, както и масивна сграда в него.
Съдът наложи наказанието след като обсъди всички
обстоятелства по чл.54 от НК – висока
степен на обществена опасност на деянието, невисока на дееца.
Съдът констатира като смекчаващо отговорността
обстоятелство чистото съдебно минало на подсъдимата. Отегчаващи отговорността
обстоятелства не констатира.
Съдът прие, че измежду алтернативно предложените
наказания – лишаване от свобода и пробация, лишаването от свобода би имало
по-адекватен ефект по отношение целите на наказанието. Поради наличието само на
смекчаващи отговорността обстоятелства, то очевидно е, че размера на
наказанието следва да е между минимума и средния размер. Затова съда го
определи в размер от една година и половина лишаване от свобода, чието изпълнение отложи по реда на чл.66 от НК с
тригодишен изпитателен срок. Съдът прецени, че са налице основанията на чл.66
ал.1 от НК – определеното наказание е под три години, подсъдимата не е осъждана
и за поправянето й не е наложително ефективно изтърпяване на наказанието.
Съдът би могъл също тъй да санкционира подсъдимата
и с лишаване от права, но не го стори по следните съображения: В разпоредбата
на чл.282 от НК е предвидено евентуално лишаване от права по чл.37 ал.1 т.6 от
НК – т.е. “лишаване от права да се заема определена държавна или обществена
длъжност”. Такава една санкция, според съда, не би имала никакъв ефект, тъй
като подсъдимата в момента не заема нито едната от двете длъжности. По
адекватно за поправянето й в случая би било “лишаването от права за упражняване
на определена професия или дейност” – т.7 на чл.37 ал.1 от НК, но такава
възможност по чл.282 от НК не е предвидена.
По горните съображения и съдът индивидуализира
наказанието на подсъдимата.
По-долу ще бъдат изложени подробни съображения за
правното виждане на съда по квалификацията на деянието – както в осъдителната,
така и в оправдателната част.
Съдът взе решението си по следните правни
съображения:
Подс.Я. била назначена на длъжност „съдия-изпълнител" при Районен
съд Варна, съгласно трудов договор 03-787/16.04.1996г. по описа на Министерство на правосъдието, в
чието изпълнение встъпила на 24.04.1996г. и напуснала на 03.05.2006г. Към
момента на деянието изпълнявала тази длъжност, което е основание да се приеме
наличието на качеството “длъжностно лице” по смисъла на чл.93 т.1 от НК.
За да е налице извършено по чл.282 от НК престъпление,
то следва длъжностното лице обективно да е нарушило/неизпълнило служебните си
задължения, превишило властта/правата си; това да е сторило от субективна
страна с пряк умисъл, подчинен на специалната цел да причини за себе си или
другиго облага или да причини другиму вреда, и от това да са настъпили или да
са могли да настъпят немаловажни вредни последици.
1. От обективна страна:
В конкретния случай, от няколкото предложения на закона
относно изпълнителното деяние по чл.282 ал.1 от НК, прокурора е конкретизирал в
обвинението си “нарушаване на служебните задължения”, което именно
подлежи на изследване тук.
Конкретното нарушение на подс.Я. е вдигането на вече
наложени на законно основание възбрани по спряно изпълнително дело, което дори
не е налично в СИС към момента на действията й и при това без да са налице
законовите изисквания за това.
Кое кара съда да счете това за нарушение:
1/ молбата за образуването на изпълнителното дело е била
редовна – подадена според изискването на чл.323 ал.1 от ГПК - с приложен
изпълнителен лист, подлежащ на изпълнение, както и със задължителното по тогава
действащия ГПК “указване от страна на взискателя на начина на изпълнението” –
чл.323 ал.3 от ГПК.
2/ процедурите по образуваното дело са били задвижени,
като съответно в тази връзка са били наложени и възбрани върху имотите на
длъжника, посочени в молбата на взискателя.
3/ на законно основание длъжника завел гражданско дело по
реда на чл.254 от ГПК с цел установяване дали присъдената на св.П. сума по
изпълнителния лист се дължи или не се дължи от него. На това основание, съда по
образуваното гр.д.648/1999г. по описа на Пазарджик-PC е изискал и.д. 2503/96г., което ВЕЧЕ е било СПРЯНО
С ОБЕЗПЕЧИТЕЛНА ЗАПОВЕД НА ВРС по гр.д.5782/98г. от 12.10.1998г. – л.31 от
изпълнителното дело. Както по-горе бе отбелязано и.д. 2503/1996г. на
СИС е било изпратено на Пазарджик-PC с писмо от дата 23.09.1999г., съответно върнато обратно
на 15.12.2003г. През посочения отрязък от време изпълнителното дело е било
спряно и чисто физически е отсъствало от СИС. А в този именно отрязък от време и
без наличието на правно основание са извършени и инкриминираните действия на
подс.Я.. Тук следва да се посочи изрично категоричната забрана на закона, както
и трайната съдебна практика, според която ПО СПРЯНО ИЗПЪЛНИТЕЛНО ДЕЛО НЕ
МОГАТ ДА СЕ ИЗВЪРШВАТ НИКАКВИ ИЗПЪЛНИТЕЛНИ ДЕЙСТВИЯ. Съгласно решения 756/68г.
и 1544/67г. на ВС “спирането запазва положението на делото, в което го е
заварило.” През периода на забраната да се извършват изпълнителни
действия, действието, което е било единствено законосъобразно от страна на
съдия-изпълнителя, е било да постанови отказ, ако е бил сезиран с молба за
извършване на някакво изпълнително действие. А в случая съдията дори не е бил
сезиран с такава молба. Това, че подсъдимата предполага, че е имало някаква
молба и че с това оправдава действията си е всъщност аргумент в нейна вреда - защото
както се каза по-горе единствено законосъобразно от страна на
съдия-изпълнителя, е било да постанови отказ (ако е бил сезиран с някаква молба
за извършване на някакво действие).
Макар горните аргументи да са достатъчни и
категорични в полза на забраната да се вършат действия по спряно изпълнително
дело, а следователно и в полза на квалифициране на действията на подс.Я. като
“нарушение на служебни задължения”, то следва да се отбележи в допълнение и
друго. Според утвърдената тогава практика в СИС, в ситуация на липсващо в СИС
изпълнително дело, то при постъпване на какъвто и да е документ по него, се е
образувала отделна папка, която е събирала съответните постъпили документи и
след връщането на делото тя се е добавяла към изпълнителното дело. Такава папка
в СИС по това изпълнително дело не е имало. Което още веднъж сочи, че СИС не е
бил сезирана с никакъв писмен документ за вдигане на възбраните. А и дори да се
предположи, че е била сезирана, горе се посочи, че вдигането на вече наложените
възбрани е било законово недопустимо при спряно изпълнително дело, при липсата
му в СИС и при липсата на законови основания за това – т.е. грубо нарушение на
закона и несъобразяване със съдебната практика. Тази практика с “папките по
липсващите дела” се потвърди в с.з. от съдия-изпълнител Г. и от деловодителката
в СИС – св.К.. Нещо повече – ФАКТА НА ЛИПСАТА НА КАКВАТО И ДА БИЛО МОЛБА ПО и.д.
2503/96г. се ДОКАЗВА ПО НЕСЪМНЕН НАЧИН ОТ ЛИПСАТА НА ТАКЪВ ВХОДЯЩ ДОКУМЕНТ ПО
ВХОДЯЩИТЕ КНИГИ НА СИС (компютърна разпечатка и заврени ксерокопия на
разносна книга, входящ и изходящ регистър на СИС -л.59-79, том 1 от ДП)!
Разпоредбите на
закона по отношение вдигане на възбрани са точни и ясни, подробно изброени в
разпоредбата на чл.330 ал.2 от ГПК (отм.) – представена от длъжника разписка от
взискателя или друг документ, отговарящ на определени характеристики за
плащане; писмено искане от взискателя; обезсилване на изпълнителния лист;
отмяна на акта, въз основа на който е бил издаден изпълнителния лист; решение
за уважен иск по чл.254, 255, 336 от ГПК. Според ал.3 на разпоредбата във
всички случаи съдия-изпълнителя вдига служебно възбраните след като
постановлението за прекратяване влезе в сила. От изброените основания за
вдигане на възбрана се вижда, че нито едно не е било налице – т.е. това
превръща действията на подсъдимата в незаконни и им придава
характеристиката “извършени в нарушение
на служебните
задължения”.
2. От субективна страна: престъплението по чл.282 ал.1 от НК от субективна
страна се характеризира с два признака – може да бъде извършено само с пряк
умисъл и трябва да има специална цел.
В случая подс.Я. е обвинена, че нарушавайки
задълженията си е целяла да причини вреда на взискателя по делото, като от това
са можели да произтекат вредни последици.
Какви са доказателствата за прекия умисъл и
специалната цел.
Те се извеждат от обективните действия на
подсъдимата - съвсем съзнателно, при липсата на законови предпоставки,
съдия-изпълнител с голям стаж като такъв, при това ръководител на СИС по това
време, погазва правилата на закона и вдига възбрани, наложени с цел
обезпечаване вземането на взискателя. С вдигането им, това вземане вече не е било
обезпечено по никакъв начин, респективно започнала е да съществува реална
възможност то да не може да бъде никога реализирано. Затова и извършването на незаконосъобразните
действия несъмнено е целяло причиняването на вреда на П. – т.е. обективните
действия на подсъдимата са били подчинени на специалната цел за увреда другиму,
в случая св.П.. В допълнение, освен обективните действия на подсъдимата, като
доказателство тук следва да се приведе и разговора, провел се между свидетеля П.
и подсъдимата. Последната му заявила, че е “по-добре да цедира вземането си на
другиго и да забрави за случая”. Този именно разговор мотивирал свидетеля да
сезира ВРП с молба. Първоначално, узнавайки за вдигането на възбраните той
допуснал, че се касае за някаква подправка на документи от страна на длъжника.
В последствие му било трудно да приеме узнатото от него – че се касае за
съзнателни действия на съдия-изпълнител, който е длъжен по закон да охрани
правата му, а вместо това се оказва, че ги накърнява, че и дори му предлага “да
забрави за случая” като цедира вземането си на друго лице и то посочено от
същия съдия-изпълнител. Разговорът също потвърждава и без това безспорно
установените от обективните действия на подсъдимата пряк умисъл и специална
цел.
Съставът на чл.282 ал.1 от НК,
освен всичко досега изброено, е осъществен и при възможността от настъпване на
немаловажни вредни последици. Тази
възможност трябва да е реална, а не абстрактна (решение 29/72г. на ОСНК),
защото само така те биха могли да се индивидуализират в съзнанието на дееца. По
настоящото дело възможността от настъпване на вредни последици съда определя като
реална възможност от лишаване от право на длъжника да получи удовлетворение за
вземането си, в резултат на престъпното нарушение на служебните задължения.
Както е видно от делото, претенцията му бива удовлетворена САМО благодарение на
собствените му последващи вдигането на възбраните действия - завеждане на дело
по чл.135 от ГПК.
С оглед изложеното съдът приема състава на
престъплението по чл.282 ал.1 от НК за напълно осъществен, след като мотивира
наличието на всеки един от елементите му от обективна и субективна страна.
По оправдателната част на присъдата:
Съдът призна подсъдимата за виновна само по
отношение вдигнатата възбрана върху недвижим имот, представляващ
1/2 ид. част от незастроено място с площ 1360 кв.м., находящо се в гр. Варна, КК „Св.св.Константни
и Елена", пл. № 90.
Съдът оправда последната относно
вдигнатите с писма с номера 34 и 35 от 18.03.2002г. възбрани на недвижим имот с площ от 700 кв.м. в гр.Варна,
КК„Св.св.Константни и Елена", улица „Първа"175, пл.№1031 в кв.59 и на масивна
двуетажна сграда в същия имот.
Както по-горе, в изясняването на
фактическата обстановка по делото, бе отбелязано, ½ ид.ч. от този имот и
сградата в него е принадлежала на длъжника Великов. Още в деня на подаване на
молбата за образуване на изпълнително дело от страна на взискателя П. – на
25.10.1996г., Великов се е разпоредил със своята част от собствеността върху
този имот в полза на брат си чрез дарение – Ал.Великов (л.101-103 от приложенията
на Службата по вписванията). В този смисъл съда счита, че още към момента на
налагане на възбраната върху имот, който вече не е бил собственост на длъжника,
този акт на възбрана не би могъл да произведе никакъв правен ефект. Затова и
заличаването на тази възбрана не би могла по никакъв начин да увреди
взискателя. Обективно и субективно действията на подсъдимата по тези две
заличени възбрани са същите, както и при другия имот – извършени са умишлено незаконосъобразно
и пак с цел увреда на взискателя, но чисто обективно те не са могли да
постигнат този ефект поради предхождащата налагането на възбраната смяна на собственика
имота.
По възраженията на защитата
относно съставомерността на деянието:
Такива бяха направени в няколко
посоки:
1/ според защитата на л.6 от и.д.
2503/96г. взискателя П. е поискал от съдия-изпълнителя удостоверение, с което
по реда на чл.350 ал.2 от ГПК да се присъедини към и.д. 2050/96г. Такова
удостоверение действително му е било издадено – прикрепено с кламер на л.24 от и.д.
2503/96г. Във връзка с това, защитата твърди, че П. се е присъединил към
посоченото ИД и че е получил удовлетворение от там.
Съдът уважи искането на защитата и
изиска допълнителна информация относно и.д. 2050/96г. Установи се, че същото е
унищожено по обясними причини – изтекъл срок за съхранение. Единствената друга
информация по това и.д. са двете заличавания на възбрани по делото – на
19.12.1997г. и на 08.06.2000г. по писма на СИС – справка, представена от
защитата в с.з. – л.50 от съд.следствие, както и л.96 от материалите, изпратени
от Службата по Вписванията. На базата на тези материали, защитата на
подсъдимата твърди, че щом са вдигнати възбраните по ИД 2050/96г., то това
значи, че дълга е погасен и по отношение на св.П., от там – че подсъдимата е
предприела инкриминираните действия, тъй като вероятно присъединилия се
взискател към ПЧБ П. е удовлетворил вземането си.
Съдът не е съгласен с така
предложената му констатация. Първо – не е задължително да е имало присъединяване,
макар и да е издадено удостоверение за това. Второ – ако е имало реално
присъединяване на св.П., и в случай, че Великов е заплатил задължението си по и.д.
2050/96г. към ПЧБ и към П., то би следвало по закон сумите, които са постъпили
за св.П. да са влезли в сметката на съдия-изпълнителя по и.д. 2503/96г. и последния
да е отбелязал погашението на гърба на изпълнителния лист – такава е
разпоредбата на чл.350 ал.3 от ГПК, която урежда въпросите, касаещи действията
на съдия-изпълнителя в случаи на присъединяване. По и.д. 2503/96г. няма никаква
отметка, че са постъпили суми от и.д. 2050/96г., погасяващи дълга на св.П.! И
освен това - ако е имало такова реално плащане, следва въпроса защо ще му е
било на Великов да води гр.д.648/1999г. по описа на Пазарджик-PC, с което е искал да установи, че присъдената на
св.П. сума по изпълнителния лист не е дължима от него, и то като се има
предвид, че иска е заведен след претендираното плащане, което вече уж е било
платено? Т.е. излиза, според защитата, че Великов първо е платил сумата на св.П.
по и.д. 2050/96г., след което година по-късно се сетил да заведе дело, в
рамките на което да докаже, че той тези пари не ги дължи на П.. Нелогично.
2/ от защитата в подкрепа на това, че е имало
плащане към св.П., се цитира и определение на ВРС по гр.д.2300/97г., от което е
видно, че Великов е претендирал плащане. От определението обаче е видно, че
Великов е представил действително някакъв документ, но че “представеното
платежно нареждане, въз основа на което молителя се позовава в подкрепа на
твърдението си, че не дължи сумата, ПРЕДСТАВЛЯВА НЕЧЕТЛИВО КСЕРОКОПИЕ,
незаверено от страната, съобразно чл.101 от ГПК”.
Аргументите на ВОС срещу това възражение на
защитата по делото, се съдържат в самото определение на ВРС и по точно в
цитирания пасаж.
Очевидно за съда е, че Великов е търсил всички
възможни начини за справяне със ситуацията, защото не са го устройвали
възбранени имоти – видно от кредитното му досие от 1995г. насам той се занимавал
със основно със залагане на наличните си имоти срещу кредити, които след това
не обслужвал, което пък давало повод за многократно образуване на изпълнителни
дела срещу него.
3/ друг аргумент на защитата е този, че
подсъдимата, сваляйки възбраните, е действала в съгласие с разпоредбата на
чл.338 от ГПК, според който длъжника може да предложи конкретен начин на
изпълнение и че ако съдия-изпълнителя намери този начин за удовлетворителен, то
той може да насочи изпълнението именно в тази посока. Самата подсъдима претендира,
че е постъпила именно така. Само дето по делото е видно, че длъжника постоянно
се е укривал и никога не е представял на вниманието на съдия-изпълнителя свой
собствен план за изпълнение, за да се счита, че съдия-изпълнителя е взел
отношение по него. При липсата на такова предложение за адекватен и
удовлетворителен погасителен способ от страна на длъжника, ясно е че няма как
да се твърди приложение на цитираната разпоредба.
4/на следващо място защитата коментира, че
подсъдимата може да е свалила възбраните и поради “свръхобезпечаване” на
вземането. Както и при всяко друго по-горе възражение, следва и тук отново да
се отбележи забраната за действия по спряно изпълнително дело. После следва да
се посочи, че липсва законово основание за действие – т.е. отново няма молба от
когото и да било, свързана с твърдяното “свръхобезпечаване”; накрая следва въпроса
как изобщо би се достигнало до хипотетичния извод за “свръхобезпечаване”, при
положение, че по делото не са били правени никакви оценки на възбранените имоти?
5/ по възражението на защитата, че е останала
възбрана на имота от 855 кв.м. до 2005г., която е гарантирала вземането. Съдът
го намира неоснователно и неоправдаващо действията на подсъдимата. Възбраната
на този имот не е гарантирала вземането, тъй като този имот е имал вече една
предходна възбрана по изпълнително дело 2050/96г., наложена на 14.03.1996г.,
т.е. преди налагането на тази по изпълнително дело 2503/96г., наложена на
12.08.1997г. Съгласно чл.153 от ЗЗД вземанията при няколко поредни възбрани
върху един и същ имот, се удовлетворяват в тяхната последователност, т.е. при
положение, че е имало предходна възбрана на този имот по друго изпълнително
дело, то взискателя е трябвало да чака първо неговото удовлетворяване, затова и
не би могло да се приеме, че правата на взискателя са били гарантирани с тази оставена
възбрана, след като останалите възбрани са били заличени в нарушение на закона.
От по-нататъшното развитие на случая се вижда, че
св.П. е бил удовлетворен по вземането си по и.д. 2503/96г. не в резултат на
действия на съдия-изпълнителя, а благодарение на собствените си усилия – чрез
завеждане на иск по чл.135 от ГПК за
обявяване на недействителността на договора, извършен с един от имотите
(този от 1360кв.м.), чрез наложената му наново възбрана на това основание,
получил дължимата му сума. Парите били изплатени не от длъжника, а от новите
приобретатели на имота.
В заключение съдът следва да посочи отново
схематично това, което по-горе бе изложено много подробно, а именно, че на всяко
едно от горните възражения на защитата противостоят следните аргументи:
ПЪРВО - забраната за работа по спряно (и още повече – липсващо) изпълнително дело,
респ. изпълнителен лист; липса на законови основания по чл.330 от ГПК за
действия по снемане на възбраните;
ВТОРО – хипотетичен характер на възраженията, на които се гради защитната версия
- т.е. обстоятелството, че те не се покриват с фактите по делото. Възраженията
са предполагаеми – всяко от тях в основата си съдържа твърдение, свързано с
някаква постъпила молба до СИС, която би оневинила действията на подсъдимата. Такава
молба (или молби) обаче категорично няма – видно не само от съдържимата
документация в изпълнителното дело, но и от липсата на такъв входящ документ по
входящите книги на СИС в рамките на инкриминирания период, преди и след него - компютърна
разпечатка и заврени ксерокопия на разносна книга, входящ и изходящ регистър на
СИС - л.59-79, том 1 от ДП.
Водим от всичко гореизложено съдът постанови
присъдата си.
СЪДИЯ :